Какво е да си луд...

Често съм се питала какво е да си луд.Какво ли се случва в главите на онези клети нещастици,обречени на тъй сурова участ?И ето,колкото и да не искам да си призная,не толкова пред другите,колкото пред самата себе се,мисля,че и аз полудявам!А най-жестокото е,че че го осъзнавам!

Както си добре,весел си,радваш се на живота,потъваш в сладостта на любовта като в огромен океан от мармалад и изведнъж-"БАМ!"!Съдбата най-жестоко ти нанася следващия неописуемо гаден удар-полудяваш!И всичко става постепенно,бавно в тази гнусна тиня от обърканост,че изведнъж се стряскаши осъзнаваш,че си затънал в цялата тази каша,та чак изход от ситуацията изглежда май няма!А самата мисъл,че полудяваш сякаш кара лудостта да расте,расте,да те обзема!Гадна черна слуз прониква в мозъка,в душата,в сърцето ти,задушава мислите,дори и най-съкровените.Запачва да се прокрадва и в сънищата,които за теб са били единственото спасение от преследващата те лудост.И те дебне,дебне,дебне като сгушен убиец в тъмен ъгъл на стара,запустяла и разнебитена жертвите си!Дебне някой красив миг,някой розов блян,Готова е за напание1О,да!Всеки миг ще скочи върху щастието,ще закрие слънцето и звездите за очите!Знаеш,че не можеш да избягаш.Извън реалността си!Няма ги вече физичните закони!На бойното поле на своето своето собствено собствено съзнание си!то трябва да се отбранява,до последно,докато и единствината останала искра надежда изгасне в мрака на черните зли мисли!Стискаш очи и битката започва!Мрак и светлина,долни мисли и трепетни мечти се сблъскват!И така и до днес,до това откровение,което е помрачено от тях!Опитват се да ми отнемат всичко!Отнеха ми свободата,погубиха мечтите ми-най-жестокият удар!И аз вече нямам крила,няма ми ги пеперудените крила!Отрязаха ми ги!И те изгниха,стъпкани от армията на злите мисли!Това беше най-коварният им ход!И за мен сякаш вече няма спасение,дори и в съня...Няма ги крилата,с които да отлетя сред звездите и да потърся спасение!Просто ще чакам...Ще чакам или съдбата да направи нещо и да ми върне способността да летя,или мракът да ме погълне окончателно...Така,както морето малко по малко краде от сушата,постепенно,бавно,но все пак я завзема.Така и черната слуз завзема светлината в розовото ми светло съзнание,вече поизбледняло от мъка...Искрете в мен гаснат,гаснат,все по-бързо!Някой ще ми помогне ли,моля!?Ехо,има ли някой там?Страх ме е !Сама съм...

Can you feel the love tonight?

Седя си в стаята.В обичайната си поза пред бюрото.А из помещението звучи стара,много стара песен.Песен на Елтън Джон,саундтракът към "Цар лъв".Толкова дълбок и плътен глас...А песента...О,тя е прекрасна!Може да извика толкова много и различни чувства в човешката душа,да накара сърцето ти да бие като лудо от въодушевление,отусещането за любов,истинска,вълшебна любов,която просто струи,струи от мелодията!Идва на нови и нови талази,които те обливат и изпълват цялата ти душа.Can you feel the love tonight?-това е въпросът,ключовият въпрос,за който се пее-Можеш ли да почвстваш любовта довечера?И аз,аз мога!И товаа е прекрасно!Поне снощи успях!И съм толкова щастлива!Просто си стоях на балкона,в безветрената,чудна лятна вечер,къприказните светлини на града,

вдъхвайки от красотата на дивната нощ.И го почувствах...Онова усещане ме изпълни.Усещането за любов-свиването на стомаха,тръпките,вълнението.О,как само се надявах отново да го изпитам.След седем месеца горчиви едри сълзи и отдалеченост от звездите,невъзможността да ги достигна,ми се струваше дори някак фантастично да го почувствам,толкова сккоро,така внезапно!И не съм сигурна към кой точно е насочено и защо!?Но това не етолкова важно сега!Не,важно е,но по-значимо е усещането!Толкова копнеех за него,жадувах го,с цялото си същество.И то дайде,носено от матовите унни лъчи,от искрящите поеми на звездите.Но в самия въздух се носи любов.Атмосферата е наситена не с водни пари,а с любовен прах,който се сипе над нищо неподозиращите ни замечтани глави!

И незнайно защо,мечтите ми за любов винаги са обвързани с морето,с неговия дъх,с неговия полъх.И по-точно със залезите край него...

Двамата сме,край скалите на брега.Пясъкът блести в златно-червеникави оттенъци под залязващото слънце.Навсякъде приглушена светлина.Из въздуха се носят ароматът на любов и хиляди блестящи в пространството наоколо прашинки,оцветени в розово и златисто,танцуващи своя лек,грациозен танц.Танц,изпълняван под звуците на прибоя,който пее сякаш само за нас,за нашите чувства,за нашите души.Водните капчици,разпиляни при сблъсъка с острите скали,се носят около ни,греещи като паднали от небосвода далечни звезди.Само за миг проблясват,а след това угасват,но идват нови и насищат въздуха със солена свежест.А очите ни,изпълнени със слънчев блясък,са взрени едни в другги.Цялата душа на всеки един от нас е в очите му.Гледаме се и потъваме един в друг,като в безбрежен океан.И няма спасение...Защото спасението би било загуба,би било наказание дори.Жестоко наказание.Да се откъснеш от очете на любимия...Така боли!

Полъх на море...

За разлика от изиналите няколко дни,днешният бе прохладен.Наложи ми се "да се жертвам"-да изляза!Може да звучи дори смешно,но наистина в предишнната адска жега не исках и да си помисля да покажа нослето си навън.А днес,ъпреки първоначалното ми разочарование,бях изненадана приятно.Леко студеният вътър погали кожата ми,която настръхна в блаженство,така освежена.Предната ленивост изчезна и сърцето ми се повдигна,душата ми се изпълни с нови сили,въодушевена от приятния,ако мога така да се изразя,оксиморон в приказното време-грее златно,но не лятно,а пролетно слънчице,усмихва ми се лъчезарно,готово да ме обгърне с бляскавите си топли лъчи,а пък повява тих,свеж ветрец,вдъхващ в цялото ми същество нова,чиста енергия.
Но след това трябва отново да се жертвам,този път обаче наистина.И то на два пъти.Да се кача на прашния,посивял,носещ носталгия и тъга рейс,влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка,суха пръст гъсеница.Гост от миналото...А сланцето пее ли,пече,така безмилостно през зацапаните стъкла.Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера,отнемаща ми единственото развлечение-да се вглъбя в себе си,бродеййки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание,създаващо поредната идеалистична картина,която,въпреки малката вероятност да се сбъдне,ме изпраща на върха на щастието,сред милионите недостигнати,примамливи с великолепието си звезди.
И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец,с поглед,сякаш впит в нищото,гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.
Настава време за слизане.И сетивата ми са в очакване нне да се измъкнат от палещата жега на автобуса,а да попаднат в още по-голяма,в по-ужасяващ капан,сякаш са обхванати от внезапна амнезия,изтриа спомените от предната,чудна прохлада.И тук идва чудото-Полъхът на морски дъх.Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен,да ме ободри.Толкова е странно...И дори за момент приказно нереално.И ме отнася далеч от прашните,покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици,по които се движат мудните автомобили.Аз съм там,край морския бряг.Слънцето е залязло,а небето е сиво-синьо,с леки розови оттенъци,сякаш някой е разпилял по хоризанталистенца от дахава роза.А водато,водата е спокойна,леко накъдрена от нежния прохаден морски бриз,носещ приспивната песен на отдавна разбилите ссе в брега вълни.И те успива ли,успива,нашепвайки ти чудни блянове.Морето е сиво,Като ефирна турска коприна с множество гънки.А брегът е осеян със скални късове,носещи отблясъците на кварцовите кристалчета от ситния пясък с цвят,подобен на матов метал.И вятърът си играе с разпуснатите ми мокрри коси,разхвърля ги във всички посоки,както течението развява зелените власи на крехките водорасли.С всеки полъх докосването до влажната ми кожа става по-вълшебно.Очите ми са взрени в глъбините на морските солени води,криещи толкова неразгадани тайни.Има нещо зловещо,тъжно,но в същия момент опианняващо и като че ли се намирам в друго измерение.Съзнанието ми е напълна освободено и лети,разперило сребърни криле нагоре,нагоре,нагоре...Към звездите,към мечтите и копнежите,които е готово да прегърне и те да станат реалност,чудна реалност,нереална...реалност.
Но фантазията се срива.Изведнъж,внезапно,както е започнала...Блянът по морето е прекъснат от профучаваща червена таратайка,върнала ме отново към не съвсем радостната действителносст.Но ако си мислите,че всико е загубено,грешитте,защото фантазията остава в душата ми.В сърцето ми има малка,миниатюрна частичка от морето,кожата ми още усеща хладния му допир,а устните-соления,тръпчив вкус.И морето ме зове...знам го,усещам го.То е изпълнило цялоото ми същество и ме чака...Иска нова среща,когато ще се гмурна в синьозелените му прегръдки,които ще ме обгърнат като студен душ в задушна лятна нощ.

Коя съм аз?

Напоследък се замислям много често.Замислям се за самата себе си.Коя

всъщност съм аз-този въпрос ме интересува най-много.Не,не въпросът ,а отговорът му ме интересува.Разбрах,че личността ми е пълна загадка не само за околните,но и за самата мен!Тя е като нова,непозната,все още с неразгадани тайни галакктика,която крие както красота,така и

черни дупки...

Искам да открия коя съм аз,но в същото време не искам.Това е защото
ме е страх.Ужасявам се,че открия ли коя съм в действителност,сама няма да се харесам.Ами ако съм лош човек!?Тогава какво?Не,аз не мога да го понеса!Не мога да съм лоша!Аз не искам да съм отрицателният герой в приказката на живота.Но сега,като сси помисля,кой всъщност може да каже с абсолютна убеденост кое е добро и кое-лошо?А защо не е обратното-лошото да е добро,а доброто-лошо?Ех...Сякаш полудявам.Хм,
дори сега си припомних детството...Как като малка исках да викам на сока вода,а на водата-сок.Въобще спомените са хубаво нещо.Наистина.
Понякога дори живеем,дишаме заради тях,чудните спомени...
Но аз отново се отплесвам.Нека продължа по същество.А,да,ето докъде бях стигнала-може би не искам да разбера коя съм,защото може да се уплаша от предполагаемата си черна личност.И се пита-как ли лошите хора,които осъзнават,че са такива/защото има някои,които не го осъзнават/,го понасят.Как живеят с мисълта,че те са злите,че те са мразените и по какъв начин съжителстват със себе си?Не им ли тежи,защото,поне за мен би било много тежък товар за плещите ми.Сигурно свикват,или пък има нещо садистично в тях и им харесва...
Но дали в действителност във всеки един от нас не се крие не само ангел,но и по някой зъл демон,който само чака да излезе на бял свят,а човек прави своя личен избор дали да го пусне на свобода,позволявайки му да вилнее и да върши нередности,или да го затвори дълбоко в клетката на подсъзнанието си,стараейки се да го подтиска,да подлага на изпитание волята си чрез вътрешната си борба?
Замислям се и за друго нещо.Когато вършим добри дела,помагаме на хората около себе си и се опитвамме да не ги нараним,колкото и цинично да прозвучи от моята романтична уста,дали вършим това,защото вътрешно сме добри хора,или за да начешем своето его,което не може да понесе мисълта да не бъдем мили и съответно харесвани?Заради другия
човек ли вършим тези благодеяния,или заради самите себе си?
Може би никога няма да разбера това,както и много други хора.Сигурно има такива,които са открили себе си,но все си мисля,че аз няма да съм от тях...И това вероятно е не само заради нежеланието ми,а и заради собствената ми обърканост.Обърканост,дължаща се на факта,че в срещите си с множество хора аз скачам от образ в образ-ставам ту мила,ту смешна и забавна,ту сдържана и сериозна,та дори се стига до напълно луда и шизофренична!И вече дотолкова съм затънала в тези образи,че не знам кой от тях е истинското ми олицетворение.Може би аз съм съвкупност т всички тях,като всяка моя частичка се проявява в различни моменти съответно със своя блясък или недостатъци.А възможно е всъщност за мен да е най-добре да не науча кое е истинското ми "аз",защото,знаете ли,в цялата тази обърканост,в целия хаос на дори бих казала странните ми прояви и изблици,има някакво очарование,
някакво великолепие и блясък,които би било жалко да изгубя...

Притежанието е равно на загуба!?

Любовта...Най-приказното чувство.Сякаш море от светлина има навсякъде около теб,а мислите и метите летят ли,летят,сякаш са цяло ято блестящи сапунени мехури,устремени незнайно накъде,прекрасни със своята кристална чистота,но готови да се спукат всеки миг,така уязвими.При най-малкото докосване ще се разпръснат на хиляди блестящи капчици,като звезден прах,носещ се в атмосферата.А са толкова нежни,красиви,дори вълшебни.Страх те е да не ги загубиш...Ех,мечти,копнежи!Но нека честно си признаем-не идва ли очаро-

ванието им именно от факта,че можем да ги изгубим всяка една секунда.Да,ние ги притежаваме там,в съзнанието си,но не напълно.И там,където мислим,че са на най-сигурно,те могат да рухнат.

Тези мисли са донякъде стряскащи.Не е ли наистина страшно-достигнеш ли звездите,докоснеш ли се веднъж до тях,то те вече не са мечти,нито звезди,нито пък копнежи,а покорени обекти.Просто бляскава материя,вече не представляваща същия интерес.И ето тук идва най-ужасяващият въпрос,който можах да си задам-нима възможността да притежаваме нещо ни го отнема така безмилостно,а цялото очарование и приказният блясък около него изчезват,замират,сякаш погълнати от черна дупка?

Но аз се поотплеснах малко.Нека обърна внимание на любовта-основният обект на размислите ми.Дали и нея ще загубя,щом я получа от сърцето на любимия,дали и тя ще се превърне в поредния сбъднат блян,който ще загуби своето вълшебство,който ще изоставя в търсене на нова приказка,на ново чудоБИ дали доскорошният любим ще се превърне в зъл тиранин,затворил ме в клетка,подрязал крилата ми,отнемащ волността на хвъркатата ми душа,копнееща за нови звезди,за нови розови облаци и шарени дъги,към които да лети със свит стомах и искри в очите?Той ли ще е този,превърнал се в чудовището,обричащо ме на вечна рутина,от което аз ревностно ще се опитвам да избягам,ще скъсам златните вериги,в които ме е оковал?

И може би е невъзможно постигнатата мечта да не се превърне в рутина,въпре-

ки нежеланието ми.Мисълта,че щом получа сърцето на обичния,то неизбежно ще го погледна с други очи,е ужасяваща.Сякаш някой е премахнал светлата капсула около ми,давала ми по-различна,дори фантастична представа за дадения човек,за-

слепявала ме.И изведнъж,без струящите любовни лъчи,аз го виждам отново-съ-

щият и все пак по-различен,друг.Нищо не се е променило в него и все пак е променен.

Не,не той е друг.Аз съм друга,аз съм променена,аз съм нещастницата,загубила любовта си.Колко тъжно,наистина колко тъжно...С риск да страдам дори,може би

ще съм готова да захвърля доскорошните чувства,готова отново да поема примамливия път на несигурността,на вечната гонитба между половете.И това

наистина предизвиква голям страх в мен.Плаши ме мисълта,че бих могла да се превърна в следващата булка беглец,страхуваща се от еднообразието,което всеки момент ще я погълне,ще я обгърне завинаги.Но най-страшното е болката,която

бих могла да причиня на доскорошния обект на чувствата ми.Това не бих си простила.А сега,когато разсъждавам над този въпрос,си задавам друг,провокиран от разговор на тази тема с майка ми-човекът,даващ ми най-голямата опора.И то-

зи нов въпрос е донякъде успокояващ.Ето го и него-единственият спасителен пояс,надеждата да не се превърна в човек,готов да захвърли постигнатите чувст-

ва,че няма да изгубя любовта.Не се ли коренят всъщност всички мои притеснения

и съмнения именно във факта,че не съм била с човек,който наистина обичам?Може

би в това е големият проблем на всеки,готов да избяга в търсене на нови цели!Може

би споделените,истинските чувства са тези,способни да изтърпят не само болката,страданието и всякакви трудности,а точно на рутината.И тук е мяс-

тото на най-хубавото-ако наистина обичаш някого,то сигурно е възможно желанието да бъдеш с този човек да ти даде сили да се пребориш с желанието за

бягство,с желанието за свобода.

Поне на този етап от живота си не бих могла да си отговоря на въпроса каква ще

бъда след години.Та нали голяма част от разсъжденията ми се градят на въпроси!?

Само времето ще покаже.Единственото нещо,което ми остава,е да се моля и да се

надявам да срещна истинската,чистата любов,в която ятото от сапунени меху-

ри няма да се разпръсне на блестящ звезден прах,а морето от светлина не ще се из-

пари.Любов,готова да премине през всичко,да победи всеки,дори най-големия си

враг-времето!