Коя съм аз?

Напоследък се замислям много често.Замислям се за самата себе си.Коя

всъщност съм аз-този въпрос ме интересува най-много.Не,не въпросът ,а отговорът му ме интересува.Разбрах,че личността ми е пълна загадка не само за околните,но и за самата мен!Тя е като нова,непозната,все още с неразгадани тайни галакктика,която крие както красота,така и

черни дупки...

Искам да открия коя съм аз,но в същото време не искам.Това е защото
ме е страх.Ужасявам се,че открия ли коя съм в действителност,сама няма да се харесам.Ами ако съм лош човек!?Тогава какво?Не,аз не мога да го понеса!Не мога да съм лоша!Аз не искам да съм отрицателният герой в приказката на живота.Но сега,като сси помисля,кой всъщност може да каже с абсолютна убеденост кое е добро и кое-лошо?А защо не е обратното-лошото да е добро,а доброто-лошо?Ех...Сякаш полудявам.Хм,
дори сега си припомних детството...Как като малка исках да викам на сока вода,а на водата-сок.Въобще спомените са хубаво нещо.Наистина.
Понякога дори живеем,дишаме заради тях,чудните спомени...
Но аз отново се отплесвам.Нека продължа по същество.А,да,ето докъде бях стигнала-може би не искам да разбера коя съм,защото може да се уплаша от предполагаемата си черна личност.И се пита-как ли лошите хора,които осъзнават,че са такива/защото има някои,които не го осъзнават/,го понасят.Как живеят с мисълта,че те са злите,че те са мразените и по какъв начин съжителстват със себе си?Не им ли тежи,защото,поне за мен би било много тежък товар за плещите ми.Сигурно свикват,или пък има нещо садистично в тях и им харесва...
Но дали в действителност във всеки един от нас не се крие не само ангел,но и по някой зъл демон,който само чака да излезе на бял свят,а човек прави своя личен избор дали да го пусне на свобода,позволявайки му да вилнее и да върши нередности,или да го затвори дълбоко в клетката на подсъзнанието си,стараейки се да го подтиска,да подлага на изпитание волята си чрез вътрешната си борба?
Замислям се и за друго нещо.Когато вършим добри дела,помагаме на хората около себе си и се опитвамме да не ги нараним,колкото и цинично да прозвучи от моята романтична уста,дали вършим това,защото вътрешно сме добри хора,или за да начешем своето его,което не може да понесе мисълта да не бъдем мили и съответно харесвани?Заради другия
човек ли вършим тези благодеяния,или заради самите себе си?
Може би никога няма да разбера това,както и много други хора.Сигурно има такива,които са открили себе си,но все си мисля,че аз няма да съм от тях...И това вероятно е не само заради нежеланието ми,а и заради собствената ми обърканост.Обърканост,дължаща се на факта,че в срещите си с множество хора аз скачам от образ в образ-ставам ту мила,ту смешна и забавна,ту сдържана и сериозна,та дори се стига до напълно луда и шизофренична!И вече дотолкова съм затънала в тези образи,че не знам кой от тях е истинското ми олицетворение.Може би аз съм съвкупност т всички тях,като всяка моя частичка се проявява в различни моменти съответно със своя блясък или недостатъци.А възможно е всъщност за мен да е най-добре да не науча кое е истинското ми "аз",защото,знаете ли,в цялата тази обърканост,в целия хаос на дори бих казала странните ми прояви и изблици,има някакво очарование,
някакво великолепие и блясък,които би било жалко да изгубя...