За разлика от изиналите няколко дни,днешният бе прохладен.Наложи ми се "да се жертвам"-да изляза!Може да звучи дори смешно,но наистина в предишнната адска жега не исках и да си помисля да покажа нослето си навън.А днес,ъпреки първоначалното ми разочарование,бях изненадана приятно.Леко студеният вътър погали кожата ми,която настръхна в блаженство,така освежена.Предната ленивост изчезна и сърцето ми се повдигна,душата ми се изпълни с нови сили,въодушевена от приятния,ако мога така да се изразя,оксиморон в приказното време-грее златно,но не лятно,а пролетно слънчице,усмихва ми се лъчезарно,готово да ме обгърне с бляскавите си топли лъчи,а пък повява тих,свеж ветрец,вдъхващ в цялото ми същество нова,чиста енергия.Но след това трябва отново да се жертвам,този път обаче наистина.И то на два пъти.Да се кача на прашния,посивял,носещ носталгия и тъга рейс,влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка,суха пръст гъсеница.Гост от миналото...А сланцето пее ли,пече,така безмилостно през зацапаните стъкла.Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера,отнемаща ми единственото развлечение-да се вглъбя в себе си,бродеййки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание,създаващо поредната идеалистична картина,която,въпреки малката вероятност да се сбъдне,ме изпраща на върха на щастието,сред милионите недостигнати,примамливи с великолепието си звезди.
И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец,с поглед,сякаш впит в нищото,гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.
Настава време за слизане.И сетивата ми са в очакване нне да се измъкнат от палещата жега на автобуса,а да попаднат в още по-голяма,в по-ужасяващ капан,сякаш са обхванати от внезапна амнезия,изтриа спомените от предната,чудна прохлада.И тук идва чудото-Полъхът на морски дъх.Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен,да ме ободри.Толкова е странно...И дори за момент приказно нереално.И ме отнася далеч от прашните,покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици,по които се движат мудните автомобили.Аз съм там,край морския бряг.Слънцето е залязло,а небето е сиво-синьо,с леки розови оттенъци,сякаш някой е разпилял по хоризанталистенца от дахава роза.А водато,водата е спокойна,леко накъдрена от нежния прохаден морски бриз,носещ приспивната песен на отдавна разбилите ссе в брега вълни.И те успива ли,успива,нашепвайки ти чудни блянове.Морето е сиво,Като ефирна турска коприна с множество гънки.А брегът е осеян със скални късове,носещи отблясъците на кварцовите кристалчета от ситния пясък с цвят,подобен на матов метал.И вятърът си играе с разпуснатите ми мокрри коси,разхвърля ги във всички посоки,както течението развява зелените власи на крехките водорасли.С всеки полъх докосването до влажната ми кожа става по-вълшебно.Очите ми са взрени в глъбините на морските солени води,криещи толкова неразгадани тайни.Има нещо зловещо,тъжно,но в същия момент опианняващо и като че ли се намирам в друго измерение.Съзнанието ми е напълна освободено и лети,разперило сребърни криле нагоре,нагоре,нагоре...Към звездите,към мечтите и копнежите,които е готово да прегърне и те да станат реалност,чудна реалност,нереална...реалност.
Но фантазията се срива.Изведнъж,внезапно,както е започнала...Блянът по морето е прекъснат от профучаваща червена таратайка,върнала ме отново към не съвсем радостната действителносст.Но ако си мислите,че всико е загубено,грешитте,защото фантазията остава в душата ми.В сърцето ми има малка,миниатюрна частичка от морето,кожата ми още усеща хладния му допир,а устните-соления,тръпчив вкус.И морето ме зове...знам го,усещам го.То е изпълнило цялоото ми същество и ме чака...Иска нова среща,когато ще се гмурна в синьозелените му прегръдки,които ще ме обгърнат като студен душ в задушна лятна нощ.
Няма коментари:
Публикуване на коментар