Can you feel the love tonight?

Седя си в стаята.В обичайната си поза пред бюрото.А из помещението звучи стара,много стара песен.Песен на Елтън Джон,саундтракът към "Цар лъв".Толкова дълбок и плътен глас...А песента...О,тя е прекрасна!Може да извика толкова много и различни чувства в човешката душа,да накара сърцето ти да бие като лудо от въодушевление,отусещането за любов,истинска,вълшебна любов,която просто струи,струи от мелодията!Идва на нови и нови талази,които те обливат и изпълват цялата ти душа.Can you feel the love tonight?-това е въпросът,ключовият въпрос,за който се пее-Можеш ли да почвстваш любовта довечера?И аз,аз мога!И товаа е прекрасно!Поне снощи успях!И съм толкова щастлива!Просто си стоях на балкона,в безветрената,чудна лятна вечер,къприказните светлини на града,

вдъхвайки от красотата на дивната нощ.И го почувствах...Онова усещане ме изпълни.Усещането за любов-свиването на стомаха,тръпките,вълнението.О,как само се надявах отново да го изпитам.След седем месеца горчиви едри сълзи и отдалеченост от звездите,невъзможността да ги достигна,ми се струваше дори някак фантастично да го почувствам,толкова сккоро,така внезапно!И не съм сигурна към кой точно е насочено и защо!?Но това не етолкова важно сега!Не,важно е,но по-значимо е усещането!Толкова копнеех за него,жадувах го,с цялото си същество.И то дайде,носено от матовите унни лъчи,от искрящите поеми на звездите.Но в самия въздух се носи любов.Атмосферата е наситена не с водни пари,а с любовен прах,който се сипе над нищо неподозиращите ни замечтани глави!

И незнайно защо,мечтите ми за любов винаги са обвързани с морето,с неговия дъх,с неговия полъх.И по-точно със залезите край него...

Двамата сме,край скалите на брега.Пясъкът блести в златно-червеникави оттенъци под залязващото слънце.Навсякъде приглушена светлина.Из въздуха се носят ароматът на любов и хиляди блестящи в пространството наоколо прашинки,оцветени в розово и златисто,танцуващи своя лек,грациозен танц.Танц,изпълняван под звуците на прибоя,който пее сякаш само за нас,за нашите чувства,за нашите души.Водните капчици,разпиляни при сблъсъка с острите скали,се носят около ни,греещи като паднали от небосвода далечни звезди.Само за миг проблясват,а след това угасват,но идват нови и насищат въздуха със солена свежест.А очите ни,изпълнени със слънчев блясък,са взрени едни в другги.Цялата душа на всеки един от нас е в очите му.Гледаме се и потъваме един в друг,като в безбрежен океан.И няма спасение...Защото спасението би било загуба,би било наказание дори.Жестоко наказание.Да се откъснеш от очете на любимия...Така боли!

Полъх на море...

За разлика от изиналите няколко дни,днешният бе прохладен.Наложи ми се "да се жертвам"-да изляза!Може да звучи дори смешно,но наистина в предишнната адска жега не исках и да си помисля да покажа нослето си навън.А днес,ъпреки първоначалното ми разочарование,бях изненадана приятно.Леко студеният вътър погали кожата ми,която настръхна в блаженство,така освежена.Предната ленивост изчезна и сърцето ми се повдигна,душата ми се изпълни с нови сили,въодушевена от приятния,ако мога така да се изразя,оксиморон в приказното време-грее златно,но не лятно,а пролетно слънчице,усмихва ми се лъчезарно,готово да ме обгърне с бляскавите си топли лъчи,а пък повява тих,свеж ветрец,вдъхващ в цялото ми същество нова,чиста енергия.
Но след това трябва отново да се жертвам,този път обаче наистина.И то на два пъти.Да се кача на прашния,посивял,носещ носталгия и тъга рейс,влачещ огромното си тяло като попаднала в рохка,суха пръст гъсеница.Гост от миналото...А сланцето пее ли,пече,така безмилостно през зацапаните стъкла.Мислите ми са задушени от непоносимостта на тежката атмосфера,отнемаща ми единственото развлечение-да се вглъбя в себе си,бродеййки из необятния космос на мечтанията и из дълбините на романтичното ми съзнание,създаващо поредната идеалистична картина,която,въпреки малката вероятност да се сбъдне,ме изпраща на върха на щастието,сред милионите недостигнати,примамливи с великолепието си звезди.
И така целият изтощителен път преминава в безцелно взиране през прашасалия прозорец,с поглед,сякаш впит в нищото,гаснещ от скука и тъга по изгубените мечти.
Настава време за слизане.И сетивата ми са в очакване нне да се измъкнат от палещата жега на автобуса,а да попаднат в още по-голяма,в по-ужасяващ капан,сякаш са обхванати от внезапна амнезия,изтриа спомените от предната,чудна прохлада.И тук идва чудото-Полъхът на морски дъх.Като че ли се е пренесъл на гърба на вятъра през цели петстотин километра специално заради мен,да ме ободри.Толкова е странно...И дори за момент приказно нереално.И ме отнася далеч от прашните,покрити със слоевве мръсотия и изпечени софийски улици,по които се движат мудните автомобили.Аз съм там,край морския бряг.Слънцето е залязло,а небето е сиво-синьо,с леки розови оттенъци,сякаш някой е разпилял по хоризанталистенца от дахава роза.А водато,водата е спокойна,леко накъдрена от нежния прохаден морски бриз,носещ приспивната песен на отдавна разбилите ссе в брега вълни.И те успива ли,успива,нашепвайки ти чудни блянове.Морето е сиво,Като ефирна турска коприна с множество гънки.А брегът е осеян със скални късове,носещи отблясъците на кварцовите кристалчета от ситния пясък с цвят,подобен на матов метал.И вятърът си играе с разпуснатите ми мокрри коси,разхвърля ги във всички посоки,както течението развява зелените власи на крехките водорасли.С всеки полъх докосването до влажната ми кожа става по-вълшебно.Очите ми са взрени в глъбините на морските солени води,криещи толкова неразгадани тайни.Има нещо зловещо,тъжно,но в същия момент опианняващо и като че ли се намирам в друго измерение.Съзнанието ми е напълна освободено и лети,разперило сребърни криле нагоре,нагоре,нагоре...Към звездите,към мечтите и копнежите,които е готово да прегърне и те да станат реалност,чудна реалност,нереална...реалност.
Но фантазията се срива.Изведнъж,внезапно,както е започнала...Блянът по морето е прекъснат от профучаваща червена таратайка,върнала ме отново към не съвсем радостната действителносст.Но ако си мислите,че всико е загубено,грешитте,защото фантазията остава в душата ми.В сърцето ми има малка,миниатюрна частичка от морето,кожата ми още усеща хладния му допир,а устните-соления,тръпчив вкус.И морето ме зове...знам го,усещам го.То е изпълнило цялоото ми същество и ме чака...Иска нова среща,когато ще се гмурна в синьозелените му прегръдки,които ще ме обгърнат като студен душ в задушна лятна нощ.