Коя съм аз?

Напоследък се замислям много често.Замислям се за самата себе си.Коя

всъщност съм аз-този въпрос ме интересува най-много.Не,не въпросът ,а отговорът му ме интересува.Разбрах,че личността ми е пълна загадка не само за околните,но и за самата мен!Тя е като нова,непозната,все още с неразгадани тайни галакктика,която крие както красота,така и

черни дупки...

Искам да открия коя съм аз,но в същото време не искам.Това е защото
ме е страх.Ужасявам се,че открия ли коя съм в действителност,сама няма да се харесам.Ами ако съм лош човек!?Тогава какво?Не,аз не мога да го понеса!Не мога да съм лоша!Аз не искам да съм отрицателният герой в приказката на живота.Но сега,като сси помисля,кой всъщност може да каже с абсолютна убеденост кое е добро и кое-лошо?А защо не е обратното-лошото да е добро,а доброто-лошо?Ех...Сякаш полудявам.Хм,
дори сега си припомних детството...Как като малка исках да викам на сока вода,а на водата-сок.Въобще спомените са хубаво нещо.Наистина.
Понякога дори живеем,дишаме заради тях,чудните спомени...
Но аз отново се отплесвам.Нека продължа по същество.А,да,ето докъде бях стигнала-може би не искам да разбера коя съм,защото може да се уплаша от предполагаемата си черна личност.И се пита-как ли лошите хора,които осъзнават,че са такива/защото има някои,които не го осъзнават/,го понасят.Как живеят с мисълта,че те са злите,че те са мразените и по какъв начин съжителстват със себе си?Не им ли тежи,защото,поне за мен би било много тежък товар за плещите ми.Сигурно свикват,или пък има нещо садистично в тях и им харесва...
Но дали в действителност във всеки един от нас не се крие не само ангел,но и по някой зъл демон,който само чака да излезе на бял свят,а човек прави своя личен избор дали да го пусне на свобода,позволявайки му да вилнее и да върши нередности,или да го затвори дълбоко в клетката на подсъзнанието си,стараейки се да го подтиска,да подлага на изпитание волята си чрез вътрешната си борба?
Замислям се и за друго нещо.Когато вършим добри дела,помагаме на хората около себе си и се опитвамме да не ги нараним,колкото и цинично да прозвучи от моята романтична уста,дали вършим това,защото вътрешно сме добри хора,или за да начешем своето его,което не може да понесе мисълта да не бъдем мили и съответно харесвани?Заради другия
човек ли вършим тези благодеяния,или заради самите себе си?
Може би никога няма да разбера това,както и много други хора.Сигурно има такива,които са открили себе си,но все си мисля,че аз няма да съм от тях...И това вероятно е не само заради нежеланието ми,а и заради собствената ми обърканост.Обърканост,дължаща се на факта,че в срещите си с множество хора аз скачам от образ в образ-ставам ту мила,ту смешна и забавна,ту сдържана и сериозна,та дори се стига до напълно луда и шизофренична!И вече дотолкова съм затънала в тези образи,че не знам кой от тях е истинското ми олицетворение.Може би аз съм съвкупност т всички тях,като всяка моя частичка се проявява в различни моменти съответно със своя блясък или недостатъци.А възможно е всъщност за мен да е най-добре да не науча кое е истинското ми "аз",защото,знаете ли,в цялата тази обърканост,в целия хаос на дори бих казала странните ми прояви и изблици,има някакво очарование,
някакво великолепие и блясък,които би било жалко да изгубя...

Притежанието е равно на загуба!?

Любовта...Най-приказното чувство.Сякаш море от светлина има навсякъде около теб,а мислите и метите летят ли,летят,сякаш са цяло ято блестящи сапунени мехури,устремени незнайно накъде,прекрасни със своята кристална чистота,но готови да се спукат всеки миг,така уязвими.При най-малкото докосване ще се разпръснат на хиляди блестящи капчици,като звезден прах,носещ се в атмосферата.А са толкова нежни,красиви,дори вълшебни.Страх те е да не ги загубиш...Ех,мечти,копнежи!Но нека честно си признаем-не идва ли очаро-

ванието им именно от факта,че можем да ги изгубим всяка една секунда.Да,ние ги притежаваме там,в съзнанието си,но не напълно.И там,където мислим,че са на най-сигурно,те могат да рухнат.

Тези мисли са донякъде стряскащи.Не е ли наистина страшно-достигнеш ли звездите,докоснеш ли се веднъж до тях,то те вече не са мечти,нито звезди,нито пък копнежи,а покорени обекти.Просто бляскава материя,вече не представляваща същия интерес.И ето тук идва най-ужасяващият въпрос,който можах да си задам-нима възможността да притежаваме нещо ни го отнема така безмилостно,а цялото очарование и приказният блясък около него изчезват,замират,сякаш погълнати от черна дупка?

Но аз се поотплеснах малко.Нека обърна внимание на любовта-основният обект на размислите ми.Дали и нея ще загубя,щом я получа от сърцето на любимия,дали и тя ще се превърне в поредния сбъднат блян,който ще загуби своето вълшебство,който ще изоставя в търсене на нова приказка,на ново чудоБИ дали доскорошният любим ще се превърне в зъл тиранин,затворил ме в клетка,подрязал крилата ми,отнемащ волността на хвъркатата ми душа,копнееща за нови звезди,за нови розови облаци и шарени дъги,към които да лети със свит стомах и искри в очите?Той ли ще е този,превърнал се в чудовището,обричащо ме на вечна рутина,от което аз ревностно ще се опитвам да избягам,ще скъсам златните вериги,в които ме е оковал?

И може би е невъзможно постигнатата мечта да не се превърне в рутина,въпре-

ки нежеланието ми.Мисълта,че щом получа сърцето на обичния,то неизбежно ще го погледна с други очи,е ужасяваща.Сякаш някой е премахнал светлата капсула около ми,давала ми по-различна,дори фантастична представа за дадения човек,за-

слепявала ме.И изведнъж,без струящите любовни лъчи,аз го виждам отново-съ-

щият и все пак по-различен,друг.Нищо не се е променило в него и все пак е променен.

Не,не той е друг.Аз съм друга,аз съм променена,аз съм нещастницата,загубила любовта си.Колко тъжно,наистина колко тъжно...С риск да страдам дори,може би

ще съм готова да захвърля доскорошните чувства,готова отново да поема примамливия път на несигурността,на вечната гонитба между половете.И това

наистина предизвиква голям страх в мен.Плаши ме мисълта,че бих могла да се превърна в следващата булка беглец,страхуваща се от еднообразието,което всеки момент ще я погълне,ще я обгърне завинаги.Но най-страшното е болката,която

бих могла да причиня на доскорошния обект на чувствата ми.Това не бих си простила.А сега,когато разсъждавам над този въпрос,си задавам друг,провокиран от разговор на тази тема с майка ми-човекът,даващ ми най-голямата опора.И то-

зи нов въпрос е донякъде успокояващ.Ето го и него-единственият спасителен пояс,надеждата да не се превърна в човек,готов да захвърли постигнатите чувст-

ва,че няма да изгубя любовта.Не се ли коренят всъщност всички мои притеснения

и съмнения именно във факта,че не съм била с човек,който наистина обичам?Може

би в това е големият проблем на всеки,готов да избяга в търсене на нови цели!Може

би споделените,истинските чувства са тези,способни да изтърпят не само болката,страданието и всякакви трудности,а точно на рутината.И тук е мяс-

тото на най-хубавото-ако наистина обичаш някого,то сигурно е възможно желанието да бъдеш с този човек да ти даде сили да се пребориш с желанието за

бягство,с желанието за свобода.

Поне на този етап от живота си не бих могла да си отговоря на въпроса каква ще

бъда след години.Та нали голяма част от разсъжденията ми се градят на въпроси!?

Само времето ще покаже.Единственото нещо,което ми остава,е да се моля и да се

надявам да срещна истинската,чистата любов,в която ятото от сапунени меху-

ри няма да се разпръсне на блестящ звезден прах,а морето от светлина не ще се из-

пари.Любов,готова да премине през всичко,да победи всеки,дори най-големия си

враг-времето!