Какво е да си луд...

Често съм се питала какво е да си луд.Какво ли се случва в главите на онези клети нещастици,обречени на тъй сурова участ?И ето,колкото и да не искам да си призная,не толкова пред другите,колкото пред самата себе се,мисля,че и аз полудявам!А най-жестокото е,че че го осъзнавам!

Както си добре,весел си,радваш се на живота,потъваш в сладостта на любовта като в огромен океан от мармалад и изведнъж-"БАМ!"!Съдбата най-жестоко ти нанася следващия неописуемо гаден удар-полудяваш!И всичко става постепенно,бавно в тази гнусна тиня от обърканост,че изведнъж се стряскаши осъзнаваш,че си затънал в цялата тази каша,та чак изход от ситуацията изглежда май няма!А самата мисъл,че полудяваш сякаш кара лудостта да расте,расте,да те обзема!Гадна черна слуз прониква в мозъка,в душата,в сърцето ти,задушава мислите,дори и най-съкровените.Запачва да се прокрадва и в сънищата,които за теб са били единственото спасение от преследващата те лудост.И те дебне,дебне,дебне като сгушен убиец в тъмен ъгъл на стара,запустяла и разнебитена жертвите си!Дебне някой красив миг,някой розов блян,Готова е за напание1О,да!Всеки миг ще скочи върху щастието,ще закрие слънцето и звездите за очите!Знаеш,че не можеш да избягаш.Извън реалността си!Няма ги вече физичните закони!На бойното поле на своето своето собствено собствено съзнание си!то трябва да се отбранява,до последно,докато и единствината останала искра надежда изгасне в мрака на черните зли мисли!Стискаш очи и битката започва!Мрак и светлина,долни мисли и трепетни мечти се сблъскват!И така и до днес,до това откровение,което е помрачено от тях!Опитват се да ми отнемат всичко!Отнеха ми свободата,погубиха мечтите ми-най-жестокият удар!И аз вече нямам крила,няма ми ги пеперудените крила!Отрязаха ми ги!И те изгниха,стъпкани от армията на злите мисли!Това беше най-коварният им ход!И за мен сякаш вече няма спасение,дори и в съня...Няма ги крилата,с които да отлетя сред звездите и да потърся спасение!Просто ще чакам...Ще чакам или съдбата да направи нещо и да ми върне способността да летя,или мракът да ме погълне окончателно...Така,както морето малко по малко краде от сушата,постепенно,бавно,но все пак я завзема.Така и черната слуз завзема светлината в розовото ми светло съзнание,вече поизбледняло от мъка...Искрете в мен гаснат,гаснат,все по-бързо!Някой ще ми помогне ли,моля!?Ехо,има ли някой там?Страх ме е !Сама съм...